Качеството Вечножив, Всевишният Аллах е определил само и единствено за себе си. Поради това всички други същества, с изключение на Неговата Всемогъща Същност, са смъртни. В този смисъл в айета се казва:

كُلُّ مَنْ عَلَيْهَا فَانٍ

“Всичко тук погива...” (Сура ер-Рахман /Всемилостивия/, 26)

Проявлението на това е смъртта и е известено по следния начин:

كُلُّ نَفْسٍ ذَائِقَةُ الْمَوْتِ

“Всяка душа ще вкуси смъртта…” (Сура ел-Енбия /Пророците/, 35)

Поради това, човек винаги трябва да размишлява върху тази действителност. В друг айет се казва следното:

وَجَاءتْ سَكْرَةُ الْمَوْتِ بِالْحَقِّ ذَلِكَ مَا كُنْتَ مِنْهُ تَحِيدُ

“И смъртната агония ще донесе истината: „Това е, което си избягвал.” (Сура Каф, 19)

Човекът е изпратен в този преходен земен свят, за да бъде изпитан. Затова неговата най-висша цел трябва да е да спечели одобрението на Всевишния и да се стреми да стане достоен за Рая - дом на мира и благоденствието (Дару`с-селям). Пътят за това е вникване в мъдростта на следната истина:

يَوْمَ لاَ يَنْفَعُ مَالٌ وَ لاَ بَنُونَ إِلاَّ مَنْ أَتَى اللّٰهَ بِقَلْبٍ سَلِيمٍ

“... в деня, когато нито богатство, нито синове ще помогнат, освен който дойде при Аллах с чисто сърце.” (Сура еш-Шуара, /Поетите/, 88-89)

А това е постижимо чрез овладяване на страстите и възпитание на душата. Същността на овладяването на страстите е пълно отдаване, привързване и следване на Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари. Казано с други думи необходимо е да вземем дял от двайсет и три годишният пророчески живот и от духовната същност на Пророка (с.а.в.). Защото Всевишният Аллах чрез Джебраил алейхисселям (мир нему) низпосла Коран-и Керим в сърцето на Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари. Следователно служенето на Пророка (салляллаху алейхи ве селлем) на Аллах (ибадет), всички негови думи, дела и отношения са своеобразен превод на Коран-и Керим. В рамките на тази действителност, за да получим дял от душевния мир на Пророка (с.а.в.), трябва да го обичаме много повече от душите, имотите, семействата си, с една дума повече от всичко останало. Тази обич е път към обичта на Всевишният Аллах. Обичта към Пророка (с.а.в.) е обич към Аллах, обичта към Аллах е обич към Пророка. За завръщането към вечността душата трябва да е достигнала това състояние.

Всичко описано до тук са най-хубавите стъпки от подготовката за последния дъх. Както последната капка в чашата е по-различна от предишните с това, че става причина чашата да прелее, така е и с диханията ни. В сравнение с предишните ни дихания, последният ни дъх постига определен резултат. Затова подготовката за последния дъх, зависи от това как използваме диханията си в момента. Чистите раби, чиито живот преминава с обич към Аллах и Пратеника (с.а.в.), и които украсяват битието си с праведни дела в последните си мигове се пренасят в спокойствие изричайки келиме-и шехадет (Свидетелствам, че няма друг Бог освен Аллах, и Мухаммед е Негов Пророк). Те са удостоени с благата вест, която Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари, ни е известил:

“Който в последния си дъх изрече (с чисто сърце) келиме – и тевхид – Ля Иляхе Илляллах (няма друг Бог освен Аллах) - ще влезе в Рая...” (Хаким, Мустедрек, I, 503)

Тези, които прекарат живота си в атмосферата на келиме – и тевхид, в последния си миг се отправят към Истинния (Ал Хак – едно от 99 имена на Аллах) с тези думи. Защото с «ля» от келиме-и тевхид те навреме са изтрили от сърцето си всички преходни зависимости, желания на душата и идоли, а с «илля» са го изпълнили само с обичта към Аллах (дж.дж.).

Трябва да се знае, че тази вселена, е създадена с мощна ръка и представлява украсено временно обиталище. Нищо във Вселената не е създадено безцелно. За човека целта на земния живот е постигане на щастие в отвъдния. Поради тази причина нашият Създател предупреждава нас - Своите раби така:

 يَا أَيُّهَا الَّذِينَ آمَنُواْ اتَّقُواْ اللّٰهَ حَقَّ تُقَاتِهِ

وَلاَ تَمُوتُنَّ إِلاَّ وَأَنْتُمْ مُّسْلِمُونَ

“О, вярващи, бойте се от Аллах с истинска боязън пред Него и умирайте само отдадени!” (Сура Ал-и Имран /Родът на Имран/, 102)

Смъртта, с която непременно ще се срещне всяко живо същество, е моментът на голямата раздяла с преходния живот и личния край на света (къямет), който всеки ще изживее по свой собствен начин.

Не бива да се забравя, че независимо дали съзнава или не, в действителност, човек всяка нощ и всеки ден, е изправен пред многобройни смъртни причини. Смъртта дебне човек във всеки един момент. В своята книга „Месневи” Хазрети Мевляна казва:

“В действителност във всеки един момент част от душата умира. Всеки миг е миг на смъртта, и с всеки миг животът се изчерпва.”

И наистина с всеки изминал ден, отдалечавайки се от този преходен живот с още един ден, не се ли доближаваме с една стъпка по – близо до гроба? Не се ли откъсва всеки ден по една страничка от календара на нашия живот?

Животът е като река, срещу чието течение човек не бива да остава небрежен. Хазрети Мевляна ни предупреждава:

”Ей човече! Виж последното отражение в огледалото! Помисли как ще изглежда състарената красавица и сградата, превърнала се в развалина, помисли и не се подлъгвай от лъжата в огледалото!..”

Последният ни дъх е една Божествена тайна, обградена от хиляди мъдрости. Единствената категорична истина за бъдещето ни е смъртното събитие, а кога ще се случи то зависи от Божието предопределение. В действителност в живота си човек безброй пъти се среща лице в лице със смъртта. Не показват ли колко е тънка завесата между човека и смъртта преживените болести, неочакваните изненади, природните бедствия, опасностите, които са неизменна част от живота, но които често поради нехайство и безсилие човек дори не забелязва? Следователно човек всеки ден безброй пъти влиза в съдържанието на гореспоменатите знамения и получава отсрочки и възможности, които няма да има в отвъдния свят. Въпреки това вместо да бъде изключително бдителен, човекът за съжаление, често потънал в нехайство, безчувствено гледа как страниците от календара на живота му се откъсват една по една. Също като скала върху, която са се стекли без да попият дъждовни капки...

Всъщност от деня, в който сме се родили всеки ден по малко умираме и неусетно приближаваме смъртта. Колко хубаво разяснява знамението, това че всеки миг отронил се от лентата на времето ни приближава към утрото на истината:

وَمَنْ نُعَمِّرْهُ نُنَكِّسْهُ فِي الْخَلْقِ أَفَلاَ يَعْقِلُونَ

“И на когото дадем дълголетие, преобръщаме неговата природа. Нима не проумяват?” (Сура Йа Син, 68)

Един праведен раб на име Кус бин Саиде живял преди Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари, и известявал за неговото идване, сякаш разяснява горното знамение в една от речите си произнесена на панаира Указ. В нея по неповторим начин Кус бин Саиде разказва за потока от сила и мощ принадлежащ на човека, за приключенията и пейзажите от този преходен живот:

“Ей, хора!

Елате, чуйте, запомнете и си вземете поука!

Живеещите умират, умиращите изчезват. Дъждът вали, тревите растат. Децата се раждат и заемат мястото на своите родители. След което, всички погиват. Това се случва непрестанно. Всички следват едни други...”

И ние, когато изчерпим дарените от Аллах преброени дихания и дадем и последния си дъх, ще срещнем смъртта, прощавайки се със света и всички наши връзки с него, или без дори да успеем да го сторим. За преданите раби на Аллах, тази среща може би няма да е смърт, а съживяване и ще протече като „Шеб-и Арус” (сватба с любимия). Затова трябва да прозрем мъдростта на думите:

“Преживейте смъртта, преди тя да ви е настигнала.”

Хазрети Мевляна изразява тази мъдрост по следния начин:

“Преживейте смъртта, за да се съживите!..”

Както казва Хазрети Али, Аллах да е доволен от него:

“Хората са в състояние на сън. Със смъртта те се събуждат...”

Затова не бива да се поддаваме на страстите и земните желания, трябва да знаем, че истински живот можем да живеем не с животинската душа, а с духа вдъхнат ни от Аллах.

Ето защо най–страшната смърт е нехайство към Аллах и загубата на Неговото одобрение... Затова вярващият трябва да осъзнае как трябва да живее и умре; да започне да се обучава духовно как да превърне вярата си (иман) в искрена вяра (ихсан). Защото никой друг освен пророците няма сигурно знание за това как ще умре и как ще бъде съживен. При това положение примера на Юсуф алейхисселям, който потърсил убежище при Аллах:

تَوَفَّنِي مُسْلِمًا وَأَلْحِقْنِي بِالصَّالِحِينَ

“... (Господи мой) Прибери ме отдаден на Теб и ме приобщи към праведниците!” (Сура Юсуф, 101) има много дълбок смисъл.

От тази гледна точка сърцето на всеки раб, трябва да достигне онова душевно състояние, в което се намира между страха и надеждата. С чувствителността на сърцето и бдителността, породени от това душевно състояние, ще може да прекара живота си в загриженост да отдаде последния си дъх с вяра.

Първият ясен признак за това какво ще е състоянието ни в отвъдния свят се проявява в състоянието, в което сме в последния си дъх. Като поучителни примери за нас, в Коран-и Керим - пътеводителя към правата вяра, са представени „героите на вярата” водили битка, за да достигнат в последния си дъх до вечното спасение и наградите, с които са били удостоени:

Пред истинското чудо (знамение) показано им от Хазрети Муса, и магьосниците на Фараона паднали, свеждайки чела до земята в суджуд и казвайки:

“–Повярвахме в Господа на световете, Господа на Муса и Харун!” били удостоени с вяра.

А неразумният Фараон се ядосал и сякаш способен с мощта и богатството си да властва и над съвестта им ги заплашил с думите:

 “– Нима му повярвахте, преди аз да съм ви позволил? Ще ви отсека ръцете и краката кръстом, после всички ви ще разпъна.”

А магьосниците обхванати от радостния порив на вярата отвърнаха с твърдост:

“– Твоите мъчения не могат да ни навредят! Твоята вреда е в земния живот. А щастието в отвъдния свят е вечно!”

Колко поучително е, че дори пред тези страшни мъчения, те вместо да се спасят от наказанията, в последния си дъх не показали слабост във вярата, а със загрижеността да предадат душите си като вярващи, се уповавали на Аллах:

رَبَّنَا أَفْرِغْ عَلَيْنَا صَبْرًا وَتَوَفَّنَا مُسْلِمِينَ

“...Господи наш, изпълни ни с търпение и прибери ни отдадени на Теб! ” (Сура ел-Араф /Стената/, 126)

Накрая с отсечените кръстом ръце и крака платиха цената на напътствието, с което бяха удостоени и се завърнаха при Аллах с честта да бъдат мъченици и праведници.

И неверниците, хората изкопали ямата (Асхаб-ъ Ухдуд споменати в Сура ел-Бурудж /Съзвездията/) приемали за престъпление вярата в Аллах и изгаряли вярващите в огнени ями. Въпреки мъченията тези предани раби не се отказаха от вярата си и в името на делото си платиха висока цена вървейки непоколебимо към смъртта. Защото онези, които истински се боят от Аллах, не се страхуват от нищо друго.

И Хабиб-и Неджар бе убит с камъни от жителите на селището (Асхаб-ъ Карие споменати в Сура Йа Син), заради вярата и праведността си. Но когато в последния дъх при затварянето на завесите на земния живот и отварянето на прозорците към отвъдния, му бяха показани божествените награди, с които ще бъде удостоен, съжалявайки народа си за нехайството му, изрече:

“...Ах, да знаеше моят народ!..” (Сура Йа Син, 26) Защото в замяна на това, че в земния живот бе убит с камъни, му бе дарено вечното щастие.

В първите години на xристиянството римляните, елините и идолопоклонниците се бяха съюзили и хвърляха вярващите на лъвовете по арените. Вярващите водеха борба не да останат живи сред лъвовете, а да спасят вярата си. Защото те изтърпяха това тежко мъчение и предпочетоха големите награди при Аллах...

Без съмнение всички тези достойни състояния са резултат от способността да се живее със съзнанието да бъдеш заедно с Аллах. От тази гледна точка да можеш да си заедно с Аллах е необходимост и най-великата степен за един раб.

Според преданието един проповедник (ваиз) разказвал за Съдния ден. Сред слушателите на проповедта бил и Шейх Шибли Хазретлери. Към края на речта си започнал да изброява надълго и нашироко въпросите, които Аллах ще задава в задгробния живот:

“Ще се пита – къде използва знанията си! Ще се пита къде похарчи имотите си! Ще се пита изпълняваше ли религиозните си задължения (ибадет)! Ще се пита внимаваше ли за позволеното и забраненото!... Това ще се пита; и онова ще се пита!... „

Това, че въпреки толкова подробности не се засяга същността на въпроса, накарало Шибли Хазретлери да се обърне към проповедника:

“Хей, ваиз ефенди! Аллах не задава толкова много въпроси. Той пита: О pаб Мой! Аз бях с теб, а ти с кого бе!...”

Тогава основното правило е да можеш да бъдеш заедно с Аллах и да не пропиляваш диханията си. Колко хубаво е описано това в тази мъдрост:

Разбрахме, че е похабен

всеки час без теб...

Като призив към това основно правило са и думите на Пророка (салляллаху алейхи ве селлем) към Ибн-и Омер (Аллах да е доволен от него):

“В този свят бъди като странник или пътник!...” (Бухари, Рикак, 3)

С тези чувства и Ибн-и Омер (Аллах да е доволен от него) винаги наставляваше:

“Когато дочакаш вечерта, не очаквай утрото, когато дочакаш утрото, не очаквай вечерта. Подготвяй се за болестта докато си здрав, и се готви за смъртта – докато си жив” (Бухари, Рикак, 3)

Тези думи описват живота като изливане на летен дъжд и ни насочват към истинския живот. В една от своите молитви Пророка (с.а.с.) изразява това по следния начин:

“О, Аллах! Истинският живот е само отвъдния живот.” (Бухари, Рикак, 1)

Тази истина е осъзната по най-хубавия начин от сподвижниците и техният живот е изпълнен с добродетелност, мъдрост и поуки:

Когато попада в плен на неверниците малко преди да бъде убит Хубейб - Аллах да е доволен от него - имаше едно единствено желание: да може с обич да поздрави Пророка (салляллаху алейхи ве селлем)... Погледна към небето с очи пълни с печал и се обърна към Аллах с думите:

“– О, Аллах! Тук няма никой, който да може да предаде поздрава ми на Пророка (с.а.в.). Ти му предай моя поздрав!

По същото време Пророкът (салляллаху алейхи ве селлем), който беше в Медине-и Мюневвере каза „ве алейхис-селям” в смисъл на “ И аз го поздравявам! „

Чувайки това сподвижниците на Пророка попитаха изумени:

“– Расулюллах! На чий поздрав отвърнахте?”

“– На поздрава на вашият брат Хубейб.

Освен това Пророкът (салляллаху алейхи ве селлем) бе описал Хазрети Хубейб като „вожда на мъчениците” и бе казал за него:

“Той ще бъде мой съсед в Рая!”

Един друг пример за тази обич и привързаност:

Към края на битката при Ухуд, Пророкът (с.а.в.) бе заповядал да се проверят убитите и ранените. Най-вече искаше да знае състоянието на един от сподвижниците си – Сад бин Реби, Аллах да е доволен от него.

За да разбере състоянието му Пророкът (салляллаху алейхи ве селлем) изпрати един от сподвижниците си на бойното поле. Колкото и да търсеше Сад, Аллах да е доволен от него, сподвижникът не можа да го открие, колкото и да викаше името му отговор не получи. Накрая с последна надежда викна към мястото където лежаха убитите и ранените:

 “–Хей Сад! Пророкът ме изпрати. Заповяда ми да го известя дали си сред живите или сред мъчениците.”

Тогава останал без сили да говори, изживявайки последните мигове от живота си и чул че Пророкът чака вест от него, Сад, Аллах да е доволен от него, изстенал с последни сили:

“– Аз вече съм сред мъртвите! “

Може би вече е виждал отвъдния свят...

Сподвижникът изтичал при Сад, Аллах да е доволен от него. Когато го открил, видял, че тялото му е надупчено като решето от саблени удари и го чул да прошепва следните страшни думи:

“– Аллах да ми е свидетел, ако докато сте живи не пазите Пророка от враговете и позволите да му се случи нещо, няма да има за вас извинение при Аллах!”

Произнесени като завещание към общността думите на Сад бин Реби, Аллах да е доволен от него, всъщност са били прощалните му думи в земния живот.

Следващата случка разказана от Хазрети Хузейфе, заслужава внимание, защото отразява възвишеният нрав и добродетелност на сподвижниците на Пророка (с.а.с.), проявени дори в последния им дъх:

Бяхме в битката при Йермук. Яростният сблъсък бе преминал, ранените от стрели и копия мюсюлмани умираха един по един паднали върху горещите пясъци. С неистови усилия станах и започнах да търся един от близките си. След лутане сред ранените, които изживяваха последните мигове от живота си, го открих. Но каква полза – той лежеше в локва кръв и едва успяваше да отговаря с очи. Показах му кожен мех с вода, който носех и го попитах дали иска вода. Очевидно искаше, устните му се бяха напукали от непоносимата жега, но нямаше сили да отговори. Сякаш описваше с очи страданието, което изпитваше.

Подадох към него меха с вода, когато измежду ранените се чу гласа на Икриме:

“–Вода! Вода! ... Моля ви, само една капка вода!...”

Щом чу този стон чичовият ми син - Харис, се отказа да пие и с очи ми направи знак да занеса водата на Икриме.

Затичах се сред лежащите върху палещите пясъци мъченици, стигнах до Икриме и му подадох меха с вода, когато се чу стенещият глас на Ияш:

“– Моля ви дайте ми малко вода! Капка вода в името на Аллах!.” Икриме отдръпна ръка от водата и направи знак да я занеса на Ияш. И той като Харис не отпи от нея. С меха в ръка минах сред мъчениците, когато стигнах до Ияш го чух да изрича последните си слова:

“– Господи! Никога не се поколебахме да пожертваме души по пътя на вярата. Не ни отказвай мъченическата степен. Опрости грешките ни!”

Видно бе, че Ияш вече отпиваше от „нектара на мъченичеството”. Видя водата, която му донесох, но нямаше вече време за това... Едва успя да произнесе келиме-и шехадет.

Веднага се върнах назад, тичайки стигнах до Икриме; подадох му меха с вода и какво да видя; и Икриме бе станал мъченик!

Казах си „да успея да стигна до Харис поне”. Затичах се към него. За съжаление и той бе предал дух в мъки върху огнените пясъци...

Колко жалко, че измежду трима мъченици, мехът остана пълен с вода.

Така Хузейфе, Аллах да е доволен от него, разказва за душевното си състояние в онзи драматичен момент:

“– В живота си съм се срещал с различни събития, но никое друго не ме е впечатлявало и разчувствало толкова много. Тази самоотверженост и състрадание (т.е. и последния си дъх отдадоха с достойнство и благодетелност, така както изживяха и живота си и се сбогуваха с него със съзнанието за айета „и умирайте само отдадени”) един към друг, без да имат никаква родствена връзка помежду си, остави дълбока следа в съзнанието ми като проява на голям героизъм във вярата...”

Аллах да дари всички нас с хубав завършек на последните ни дихания. Нека последният ни дъх в този преходен свят бъде първата глътка въздух от завръщането ни във вечността!..

Aмин!..