ISLAMIC PUBLISHING

Хатеми Есам, рахметуллахи алейх, казва следното за старателното изпълнение на намаза:

“Първо извърши старателно всички приготовления за намаза. Представи си Кябе между двете си очи, моста Сърат под краката си, Дженнета от дясната ти страна, а Джехеннема от лявата! Помисли си, че Азраил стои зад теб, за да вземе душата ти, която ти много обичаш; помисли, че това може да е последният намаз, който изпълняваш на този свят и така, встъпвайки в него, застани пред Аллах Теаля – Господа на световете! Направи встъпителния текбир със страхопочитание! Чети Коран-и Керим бавно, като размишляваш върху смисъла на това, което четеш! Направи рукю скромно и седжде с хушу! Тялото ти да спазва правилата на намаза, а духът ти да остане винаги на седжде и да не се отделя, дори и за миг от тази извисеност.”

Имам Газали дава пример с дуата “Еттехийяту”, което в намаза е “обич към Расулюллах”, салляллаху алейхи веселлем. Той казва, че бдителността на сърцето е условие на намаза:

“Когато човек казва “ейюхен небийю ве рахметуллахи”, трябва да види Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем, с очите на сърцето си.”

Защото в Коран-и Керим се казва, че Пратеникът на Аллах се приближил до Него  “на разстояние два лъка или по-близо”. Великият Аллах му казал:

“О, Пророче! Селямът (поздравът), берекетът на Аллах, както и Неговият рахмет (милост) да бъдат върху теб на този и в отвъдния свят”.

Така Аллах Теаля поздравил любимеца Си, което е много голямо уважение и зачитане.

Намазът е духовно издигане на мюсюлманите и в същото време те получават шанс за щастие и благоденствие като размишляват върху благочестието на Аллах Теаля.

Ето защо, когато човек извършва намаз трябва да почувства духовността на Еттехийяту. Еттехийяту е спомен за възвисяването. Възвисяването е израз на оказаната чест на Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем, от Аллах Теаля, както и доближаването му до Самия него. В Еттехийяту се преповтаря и келиме-и шехадет, което показва колко голямо предимство е човек да служи на Аллах Теаля. В същото време напомня да се изказва салават-и шерифе винаги,  когато се спомене на глас името на Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем. В намаза по принцип това отваря прозорец в сърцата ни. През този прозорец обичащите Аллах Теаля се доближават до Него с иман и разбиране, и наблюдавайки Божествената тайна, виждат много истини, които не всеки може да види. Да се освободи от всичко и да се насочи към Аллах Теаля е възможно за човека само чрез намаза, като всеки път в него се повтаря келиме-и шехадет, като споменава името на Пратеникa на Аллах, заедно с името на Аллах Теаля. Не е възможно иманът на човек да бъде пълен и съвършен, докато не бъде схваната мъдростта на тази тайна.

Аллах Теаля е заповядал на мюсюлманите да изказват саляту селям на Мухаммед, Аллах да го благослови, като израз на пълен иман и обич към него. В същото време дава за пример ангелите, които благославят Пейгамбера:

إِنَّ اللهَ وَمَلَائِكَتَهُ يُصَلُّونَ عَلَى النَّبِيِّ

 يَا أَيُّهَا الَّذِينَ آمَنُوا صَلُّوا عَلَيْهِ وَسَلِّمُوا تَسْلِيمًا

“Аллах и Неговите ангели благославят Пророка. О, вярващи, благославяйте го и вие, и го поздравявайте с почит.” (Ахзаб, 33/56)

Когато хората правилно се насочат към ибадета и изпълняват намаз, забравят всичко, включително и себе си. Те стават безчувствени към този свят и всичко, което ги заобикаля.

За хората, успели да изпълнят намаз по съответния начин, Мевляна Джеляледдин Руми казва:

“Когато, правейки текбир встъпват в намаза, излизат като курбан от този свят”.

“И ти, за да напреднеш след тях, извършвай намаз, прав като свещта в михраба⁴¹! Знай, че, когато встъпваш в намаза, казваш: “Аллаху екбер”, което значи: “О, Аллах, ние сме жертва пред Теб! Вдигайки високо ръце захвърлихме всичко зад себе си и се обърнахме към Теб!”

“Когато колиш курбан, казваш: “Аллаху екбер-Аллах е Най-Великият”, също и когато жертваш душата, заслужила това, казваш тези думи.”

“В този миг тялото става Исмаил, а душата Ибрахим, алейхисселям. С цел да секнат страстите и подбудите на тленното тяло, се изрича текбир (Аллаху екбер) и тогава душата се спасява от тези страсти и пороци. Казвайки Бисмилляхир-рахманир-рахим в намаза, става курбан”.

“Изпълняващите намаз застават в редици пред Аллах Теаля така, както застават в деня на Къямет, започват да отговарят на зададените им въпроси и да молят за милост”.

“Извършващите намаз, когато застават прави и плачат, приличат на тези, които в деня на Къямета биват съживявани, стават от гробовете и застават пред Аллах Теаля на махшер⁴². В този миг Той ще им каже: “Какво направи за времето, което ти бях дал? Какво спечели и какво донесе при Мен?”

“В този ден ще бъдат задавани стотици хиляди въпроси и ще бъдат оповестени неща, които ще задълбочават мъките на хората”.

“Докато извършва намаз човекът е прав, той се срамува от Аллах Теаля и Неговата заповед и затова се превива на две, прави рукю, тъй като вече не му е останала сила да стои прав. В рукю казва: “Субхане раббиел-азим” и така възхвалява Аллах  и Го признава за Съвършен и Пречист от недостатъци”.

“След това издава заповед на този човек: “Вдигни главата си и отговори на зададените ти въпроси”.

“Човекът, потънал в срам, вдига смирено глава и се изправя, но и този път не успява да се задържи прав и пада по лице (прави седжде)”.

“Тогава му се издава друга заповед, която той не може да не изпълни, а именно: “Вдигни главата си от седжде и дай отчет за това, което си извършил!”

“Тогава този човек вдига главата си, но не успява да се задържи и пак пада по лице”.

“Тогава Аллах Теаля му заповядва: Стани и отговори на въпросите Ми, ще те питам най-подробно за това, което си извършил!”

“Величественото слово на Аллах Теаля толкова съкрушило духа на този човек, че той няма сили да стане на крака, а сяда подвивайки крака под себе си. Тогава Аллах Теаля му заповядва: “Хайде! Говори, разказвай!…Бях ти дал безброй блага, как ги използва? Благодари ли Ми за това? Бях ти дал и материални, и морални блага, какво спечели с тях?”

“Човекът се обръща надясно и прави селям (поздрав) на духа на пейгамберите и меляикетата. Той им казва: “О, владетели на духовния свят! Застъпете се за този лош човек, чиито крака и покривало затънаха в калта”.

“Пейгамберите казват на човека, който им е дал селям и е поискал застъпничество от тях: “Денят, в който можеше да ти се помогне, мина. Това беше в земния живот. Ти, обаче, там не направи ибадет, не направи нищо добро и пропиля времето си напразно”.

“Тогава човекът обръща главата си наляво. Иска помощ от близките си. Те му отговарят: “Млъкни, кои сме ние, за да ти помогнем? Махни се от нас, отговори сам за делата си на твоя Господ”.

“Сърцето на този човек, който не намира помощ и решение на проблемите си, се разбива. След като опитал всички средства и не успял от никъде да намери помощ, загубил вече надежда, той разтваря двете си ръце, свежда глава и започва да се моли само на Аллах: “О, Аллах, загубих надежда. Ти си Единственият, към когото човек може да се обърне и Ти си Единствената закрила за всички. Търся покровителство в твоята безкрайна милост и милосърдие”.

Мевляна, рахметуллахи алейх, потънал в размисли, продължава:

“Опитай се да видиш тези добри знаци в намаза, след което разбери, какво ще бъде положението ти и вземи мерки навреме!…Събери си ума в главата и започни да изпълняваш не само привидно, но се задълбочи в  духовното! Не удряй главата си в земята безцелно, без да се замисляш за Величието на Аллах и не се оприличавай на птица, която кълве просо!…”

Мухаммед, салляллаху теаля алейхи веселлем, казва:

“Най-лошият крадец между хората е онзи, който краде от намаза”. (Хаким, Мустедрак, І/353)

Намазът на човек, който го изпълнява с чисто сърце, прави живота му съвсем друг; той плаче поради това, че е усетил кого обича, моли се и се надява на Аллах Теаля, и така приет и високо ценен, че Аллах Теаля казва на такъв човек:

“Леббейк-заповядай раб Мой”.

В зависимост от това, дали човек изпълнява намаза с или без смирение-хушу, в хадис-и шериф се казва:

“Двама души извършват намаз на едно и също място по едно и също време, но разликата между намаза на двамата е колкото разтоянието между земята и небето.” (Ихйа)

Затова айетът обяснява, че вярващите, които изпълняват стриктно намаза с хушу, наистина спазват правилата му:

“И които молитвите си усърдно отслужват.” (Меаридж, 70/34)

В друг айет се казва:

“Които в своята молитва са постоянни.” (Меаридж, 70/23)

Духовно извисените хора казват:

“Целта на този айет е духовността на намаза, защото физическото му изпълнение не означава постоянство. Духът е, който прави седжде и рукю; докато седжде и рукю, които са в намаза, са видимия им физически облик. Постоянният намаз, не е далеч от постоянното споменаване на Аллах Теаля”.

Мевляна, тълкувайки този айет, казва:

“...човек, даже и след намаза, запазва състоянието, което е изпитал в намаза. Така той запазва за цял живот своя добър характер, хушу и възпитание; пази сърцето си от лоши помисли и езика си от лоши думи. Това е състоянието на истински обичащите Го приятели на Аллах Теаля”.

“Намазът, който ни показва пътя към самите себе си и ни предпазва от лоши дела, се изпълнява петкратно. Обичащите Аллах Теаля са постоянно в намаз, защото любовта изпълнила сърцата им, не се насища нито с пет пъти, нито с петстотин.”

“Намазът на обичащия Аллах Теаля, е като риба във вода. Както рибата не може без вода, така и душата на обичащия Аллах Теаля, не може да бъде щастлива и спокойна, ако не е винаги в молитва-намаз. Затова изразът “посещавай ме малко” не е присъщ на тези хора. Техните души са винаги жадни за ибадет”.

“Ако обичащият Аллах се отдели, дори за миг от Него, това му се струва като хиляди години. Затова той не иска да се разделя от Аллах, тоест иска винаги да бъде в намаз. Извършените от него хиляди рекята от намаза сякаш са един рекят. Тъй че ако пропусне да изпълни един рекят от намаза, струва му се, че е пропуснал хиляди рекята и сърцето му бива съкрушено и разбито.”

“О, разумни човече! Намазът е възможност да бъдеш при Аллах Теаля, а то е трудно да се обясни с думи. За да бъде схваната тази мъдрост, умът трябва да се жертва за Обичания, (тоест за Аллах) и да се научи да мисли за сърцето.”

Съживяването на духовния живот на човека е тясно свързано с посоката (къбле) към която той е поел. Този избор Хазрети Мевляна обяснява по следния начин:

“Къблето на царете е короната и скъпоценният колан; къблето на обичащите този свят е златото и среброто; къблето на изкушаващите се от красотата на жената е всъщност тяло сътворено от вода и пръст; къблето на чувствителните е сърцето и душата; къблето на отшелниците е отшелничеството им; къблето на заблудените са безсмислените дела; къблето на мързеливите е яденето и спането; къблето на хората на духа е науката и просветата.

Къблето на обичащия Аллах Теаля е безконечната среща с Обичания; къблето на духовно издигналите се е съвършенството на Аллах Теаля; къблето на привързаните към този свят е богатството и санът; къблето на подражателите е тарикатлъкът; къблето на мечтателите е настроението; къблето на примирилите се с решението на Аллах Теаля остава осланянето на Него…

Знайте, че къблето, към което се насочваме, докато извършваме намаз, не е постройката на Кябе, а мястото, където се намира тя. Ако тази постройка пренесем на друго място, тя вече не може да служи за къбле.”

Следователно, по време на намаз, когато тялото се обръща по посока на Кябе, посоката на сърцето трябва да бъде. Защото къблето на сърцето е Аллах.

От друга страна, за да бъде осъществен хушу, човек непременно трябва да има намерение, подобно на това в хадиса, където Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, казва:

“Делата са според намеренията.” (Бухари, Бедул-вахий, 1)

Това означава, че човек трябва да знае какъв намаз изпълнява и пред кого се намира. Означава още да наблюдава всичко, което минава през сърцето му и да го изпълни само с преданност към Аллах Теаля.

Текбир: произнасяне на “Аллаху екбер”. Освен, че текбирът трябва да бъде произнесен правилно, произнасящият го трябва да почувства Силата и Величието на Аллах Теаля. Вдигайки ръце нагоре, всички неща от този свят трябва да бъдат забравени за да се изпълни сърцето с чувството, че се намираме пред Аллах Теаля и тогава, откъснат от този временен свят, извършващият намаз се чувства като, че ли се е преселил в отвъдния.

Къям: правостоене по време на намаз. Извършващият намаз не трябва да отделя погледа си от мястото, където прави седжде и да не забравя дори за миг, че се намира пред Аллах Теаля. А сърцето му да се изпълва с чувство на безпомощност, да изпитва нужда и отдаденост на Аллах Теаля. Нужно е да се старае да заслужи похвалата на Аллах и да се присъедини към праведните, за които Аллах Теаля казва на ангелите: “Колко праведен човек е този!”

Къраат: четенето на Коран в намаза. Айетите трябва да се четат бавно и отчетливо, за да се вникне в смисъла им, доколкото това е възможно и описаните в тях принципи да намерят приложение във всекидневието на онзи, който ги произнася. В хадис-и шериф се казва:

“Който чете Коран-и Керим, значи говори с Аллах Теаля”. (Ебу Нуайм, Хилйе, 7, 99)

Имайки предвид този хадис, айетите и сурите, в Коран-и Керим, трябва да бъдат произнасяни не само с думи, а и сърцето да участва и по този начин да намери спокойствие и равновесие.

Рукю: поклон. Поклонът в  намаза трябва да бъде изпълнен с достойнство и уважение, както тесбиха (субхане раббиел-азийм), да бъде произнесен бавно и да се вникне в смисъла му.

Седжде: поклон, при който извършващият намаз поставя челото, дланите на ръцете си, колената и пръстите на краката на земята. Произнасянето на субхане раббиел-еаля също трябва да става бавно и да се размишлява върху него. Трябва да подчертаем, че онзи който прави седжде е най-близко до Аллах Теаля. Затова не трябва да участва само тялото, а най-вече духът. Успоредно трябва да се разбере смисълът на айета:

“И свеждай чело до земята в суджуд и [към Аллах] се приближавай!” (Аляк, 96/19)

Онзи, който извършва намаз и в намаза прави седжде, ще изпитва щастието и сладостта на ибадета, ще се влее в групата на духовно извисените, които са запалили в сърцата си огъня на любовта към Аллах Теаля и повтарят:

“Рафики аля, рафики аля – към Най-Великия приятел, към Най-Великия приятел!…”

Кааде: сядането в намаза. То също трябва да бъде извършено с уважение и старание, като се произнася “Еттехийяту” по начин, който обяснихме по-горе. Извършващият намаз, когато седне, трябва скромно да сведе глава и да прави дуа на Аллах Теаля.

Накрая намазът завършва със селям, казва се “Есселяму алейкум ве рахметуллах” надясно и наляво. Този селям трябва да бъде свързан с Дженнета, наричан още “Дарус-селям”, където се достига чрез изпълняване на намаза. Този селям се дава първо на меляикетата, които са отдясно, а след това и на онези, които са отляво.

Ако намазът е извършен по начин, по който Аллах Теаля ще го приеме, тогава селямът, който се дава на меляикетата, ще бъде приет от тях и те ще отвърнат по следния начин:

“Мир вам, че изтърпяхте (всички несгоди в земния живот. Изпълнихте задълженията си  към Аллах Теаля и не се отклонихте от правия път)! И колко е прекрасна Последната обител (дженнета, който е края на следвания от човека път и отплата за добрите му дела)” . (Раад, 13/24)

Хушу, за което говорим и трябва да бъде осъществено в намаза, е старателното изпълнение на намаза и предчувствие за среща с Аллах Теаля, което е във възможностите на всеки нормален човек. Величествената и Божествена наслада в намаза, не трябва да се приема като плод на въображението чрез който човек се старае само да говори красиво и пр. Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, е този, който е най-добрия образец за изпълнението на този ибадет. Намазът на приятелите му, Аллах да е доволен от тях, възпитани от него, както и намазът на последвалите ги праведници е факел, който озарява пътя ни.

Намазът на Пратеника на Аллах

Според преданията, когато Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем, встъпвал в намаз, от гърдите му се чували ридания, подобни на шум от воденица. Това състояние на Пейгамбера е разказано от Али, радияллаху анх, по следния начин:

“Видях Пейгамбера, салляллаху алейхи веселлем, да ридае, когато изпълнява намаза под едно дърво, по време на битката при Бедир. И така продължи до сутринта.” (Федаил-и А’мал, 299)

Освен плача по време на намаз, от гърдите на Първенеца на световете – Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, се чувал звук, сходен на бълбукане на вода.

Айше, радияллаху анха, разказва:

“Понякога, когато Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем, заставаше да изпълни намаз, от гърдите му се чуваха ридания, наподобяващи клокоченето на кипящ казан.” (Ебу Давуд, Салят, 157; Несаи, Сехв, 18)

Освен това Айше, радияллаху анха, разказва за намаза на Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем:

“Пратеникът на Аллах говореше с нас и ние говорехме с него. Обаче, когато дойдеше време за намаз, обръщаше се към Аллах Теаля с цялото си тяло и душа, и като че не ни познаваше”… (Федаил-и А’мал, 303)

Това извисено състояние на духа, трябва да бъде желаното, което човек се стреми да постигне чрез намаза. А дори и да не успее да го постигне, човек трябва да се движи в тази посока. Тоест, състоянието на Пратеника на Аллах, салляллаху алейхи веселлем, в намаза е като осветяващите пътя звезди. Колкото повече ги доближаваме, толкова по-щастливи ставаме.

Трябва да се каже и това, че както никоя работа не може изведнъж да бъде съвършена докрай, така и ибадета в началото е само вид подражание. Както произведението на майстора, което придобива оригиналност след дълъг труд, така ибадетът на човека се нуждае от време, за да стане по-съвършен. Затова онези, които не успяват от самото начало да извършат намаза по най-добрия начин, не трябва да губят надежда. Така както се пресяват тонове пръст, за да се получи грам злато, така за доброто изпълнение на намаза е нужно максимално старание и постоянство.

Ето защо е необходимо в живота да се приложи следния хадис:

“Когато изпълняваш намаз, изпълни го така, че сякаш ти е последен. Не говори неща, за които утре ще съжаляваш. Старай се да не желаеш онова, което желаят заблудените хора.” (Ибн Мадже, Зухд, 15)

Възпитаните в духа на Пейгамбера, салляллаху алейхи веселлем, сахабета и праведниците последвали ги в пътя им, винаги са живели според този хадис.

Качеството Вечножив, Всевишният Аллах е определил само и единствено за себе си. Поради това всички други същества, с изключение на Неговата Всемогъща Същност, са смъртни. В този смисъл в айета се казва:

كُلُّ مَنْ عَلَيْهَا فَانٍ

“Всичко тук погива...” (Сура ер-Рахман /Всемилостивия/, 26)

Проявлението на това е смъртта и е известено по следния начин:

كُلُّ نَفْسٍ ذَائِقَةُ الْمَوْتِ

“Всяка душа ще вкуси смъртта…” (Сура ел-Енбия /Пророците/, 35)

Поради това, човек винаги трябва да размишлява върху тази действителност. В друг айет се казва следното:

وَجَاءتْ سَكْرَةُ الْمَوْتِ بِالْحَقِّ ذَلِكَ مَا كُنْتَ مِنْهُ تَحِيدُ

“И смъртната агония ще донесе истината: „Това е, което си избягвал.” (Сура Каф, 19)

Човекът е изпратен в този преходен земен свят, за да бъде изпитан. Затова неговата най-висша цел трябва да е да спечели одобрението на Всевишния и да се стреми да стане достоен за Рая - дом на мира и благоденствието (Дару`с-селям). Пътят за това е вникване в мъдростта на следната истина:

يَوْمَ لاَ يَنْفَعُ مَالٌ وَ لاَ بَنُونَ إِلاَّ مَنْ أَتَى اللّٰهَ بِقَلْبٍ سَلِيمٍ

“... в деня, когато нито богатство, нито синове ще помогнат, освен който дойде при Аллах с чисто сърце.” (Сура еш-Шуара, /Поетите/, 88-89)

А това е постижимо чрез овладяване на страстите и възпитание на душата. Същността на овладяването на страстите е пълно отдаване, привързване и следване на Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари. Казано с други думи необходимо е да вземем дял от двайсет и три годишният пророчески живот и от духовната същност на Пророка (с.а.в.). Защото Всевишният Аллах чрез Джебраил алейхисселям (мир нему) низпосла Коран-и Керим в сърцето на Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари. Следователно служенето на Пророка (салляллаху алейхи ве селлем) на Аллах (ибадет), всички негови думи, дела и отношения са своеобразен превод на Коран-и Керим. В рамките на тази действителност, за да получим дял от душевния мир на Пророка (с.а.в.), трябва да го обичаме много повече от душите, имотите, семействата си, с една дума повече от всичко останало. Тази обич е път към обичта на Всевишният Аллах. Обичта към Пророка (с.а.в.) е обич към Аллах, обичта към Аллах е обич към Пророка. За завръщането към вечността душата трябва да е достигнала това състояние.

Всичко описано до тук са най-хубавите стъпки от подготовката за последния дъх. Както последната капка в чашата е по-различна от предишните с това, че става причина чашата да прелее, така е и с диханията ни. В сравнение с предишните ни дихания, последният ни дъх постига определен резултат. Затова подготовката за последния дъх, зависи от това как използваме диханията си в момента. Чистите раби, чиито живот преминава с обич към Аллах и Пратеника (с.а.в.), и които украсяват битието си с праведни дела в последните си мигове се пренасят в спокойствие изричайки келиме-и шехадет (Свидетелствам, че няма друг Бог освен Аллах, и Мухаммед е Негов Пророк). Те са удостоени с благата вест, която Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари, ни е известил:

“Който в последния си дъх изрече (с чисто сърце) келиме – и тевхид – Ля Иляхе Илляллах (няма друг Бог освен Аллах) - ще влезе в Рая...” (Хаким, Мустедрек, I, 503)

Тези, които прекарат живота си в атмосферата на келиме – и тевхид, в последния си миг се отправят към Истинния (Ал Хак – едно от 99 имена на Аллах) с тези думи. Защото с «ля» от келиме-и тевхид те навреме са изтрили от сърцето си всички преходни зависимости, желания на душата и идоли, а с «илля» са го изпълнили само с обичта към Аллах (дж.дж.).

Трябва да се знае, че тази вселена, е създадена с мощна ръка и представлява украсено временно обиталище. Нищо във Вселената не е създадено безцелно. За човека целта на земния живот е постигане на щастие в отвъдния. Поради тази причина нашият Създател предупреждава нас - Своите раби така:

 يَا أَيُّهَا الَّذِينَ آمَنُواْ اتَّقُواْ اللّٰهَ حَقَّ تُقَاتِهِ

وَلاَ تَمُوتُنَّ إِلاَّ وَأَنْتُمْ مُّسْلِمُونَ

“О, вярващи, бойте се от Аллах с истинска боязън пред Него и умирайте само отдадени!” (Сура Ал-и Имран /Родът на Имран/, 102)

Смъртта, с която непременно ще се срещне всяко живо същество, е моментът на голямата раздяла с преходния живот и личния край на света (къямет), който всеки ще изживее по свой собствен начин.

Не бива да се забравя, че независимо дали съзнава или не, в действителност, човек всяка нощ и всеки ден, е изправен пред многобройни смъртни причини. Смъртта дебне човек във всеки един момент. В своята книга „Месневи” Хазрети Мевляна казва:

“В действителност във всеки един момент част от душата умира. Всеки миг е миг на смъртта, и с всеки миг животът се изчерпва.”

И наистина с всеки изминал ден, отдалечавайки се от този преходен живот с още един ден, не се ли доближаваме с една стъпка по – близо до гроба? Не се ли откъсва всеки ден по една страничка от календара на нашия живот?

Животът е като река, срещу чието течение човек не бива да остава небрежен. Хазрети Мевляна ни предупреждава:

”Ей човече! Виж последното отражение в огледалото! Помисли как ще изглежда състарената красавица и сградата, превърнала се в развалина, помисли и не се подлъгвай от лъжата в огледалото!..”

Последният ни дъх е една Божествена тайна, обградена от хиляди мъдрости. Единствената категорична истина за бъдещето ни е смъртното събитие, а кога ще се случи то зависи от Божието предопределение. В действителност в живота си човек безброй пъти се среща лице в лице със смъртта. Не показват ли колко е тънка завесата между човека и смъртта преживените болести, неочакваните изненади, природните бедствия, опасностите, които са неизменна част от живота, но които често поради нехайство и безсилие човек дори не забелязва? Следователно човек всеки ден безброй пъти влиза в съдържанието на гореспоменатите знамения и получава отсрочки и възможности, които няма да има в отвъдния свят. Въпреки това вместо да бъде изключително бдителен, човекът за съжаление, често потънал в нехайство, безчувствено гледа как страниците от календара на живота му се откъсват една по една. Също като скала върху, която са се стекли без да попият дъждовни капки...

Всъщност от деня, в който сме се родили всеки ден по малко умираме и неусетно приближаваме смъртта. Колко хубаво разяснява знамението, това че всеки миг отронил се от лентата на времето ни приближава към утрото на истината:

وَمَنْ نُعَمِّرْهُ نُنَكِّسْهُ فِي الْخَلْقِ أَفَلاَ يَعْقِلُونَ

“И на когото дадем дълголетие, преобръщаме неговата природа. Нима не проумяват?” (Сура Йа Син, 68)

Един праведен раб на име Кус бин Саиде живял преди Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари, и известявал за неговото идване, сякаш разяснява горното знамение в една от речите си произнесена на панаира Указ. В нея по неповторим начин Кус бин Саиде разказва за потока от сила и мощ принадлежащ на човека, за приключенията и пейзажите от този преходен живот:

“Ей, хора!

Елате, чуйте, запомнете и си вземете поука!

Живеещите умират, умиращите изчезват. Дъждът вали, тревите растат. Децата се раждат и заемат мястото на своите родители. След което, всички погиват. Това се случва непрестанно. Всички следват едни други...”

И ние, когато изчерпим дарените от Аллах преброени дихания и дадем и последния си дъх, ще срещнем смъртта, прощавайки се със света и всички наши връзки с него, или без дори да успеем да го сторим. За преданите раби на Аллах, тази среща може би няма да е смърт, а съживяване и ще протече като „Шеб-и Арус” (сватба с любимия). Затова трябва да прозрем мъдростта на думите:

“Преживейте смъртта, преди тя да ви е настигнала.”

Хазрети Мевляна изразява тази мъдрост по следния начин:

“Преживейте смъртта, за да се съживите!..”

Както казва Хазрети Али, Аллах да е доволен от него:

“Хората са в състояние на сън. Със смъртта те се събуждат...”

Затова не бива да се поддаваме на страстите и земните желания, трябва да знаем, че истински живот можем да живеем не с животинската душа, а с духа вдъхнат ни от Аллах.

Ето защо най–страшната смърт е нехайство към Аллах и загубата на Неговото одобрение... Затова вярващият трябва да осъзнае как трябва да живее и умре; да започне да се обучава духовно как да превърне вярата си (иман) в искрена вяра (ихсан). Защото никой друг освен пророците няма сигурно знание за това как ще умре и как ще бъде съживен. При това положение примера на Юсуф алейхисселям, който потърсил убежище при Аллах:

تَوَفَّنِي مُسْلِمًا وَأَلْحِقْنِي بِالصَّالِحِينَ

“... (Господи мой) Прибери ме отдаден на Теб и ме приобщи към праведниците!” (Сура Юсуф, 101) има много дълбок смисъл.

От тази гледна точка сърцето на всеки раб, трябва да достигне онова душевно състояние, в което се намира между страха и надеждата. С чувствителността на сърцето и бдителността, породени от това душевно състояние, ще може да прекара живота си в загриженост да отдаде последния си дъх с вяра.

Първият ясен признак за това какво ще е състоянието ни в отвъдния свят се проявява в състоянието, в което сме в последния си дъх. Като поучителни примери за нас, в Коран-и Керим - пътеводителя към правата вяра, са представени „героите на вярата” водили битка, за да достигнат в последния си дъх до вечното спасение и наградите, с които са били удостоени:

Пред истинското чудо (знамение) показано им от Хазрети Муса, и магьосниците на Фараона паднали, свеждайки чела до земята в суджуд и казвайки:

“–Повярвахме в Господа на световете, Господа на Муса и Харун!” били удостоени с вяра.

А неразумният Фараон се ядосал и сякаш способен с мощта и богатството си да властва и над съвестта им ги заплашил с думите:

 “– Нима му повярвахте, преди аз да съм ви позволил? Ще ви отсека ръцете и краката кръстом, после всички ви ще разпъна.”

А магьосниците обхванати от радостния порив на вярата отвърнаха с твърдост:

“– Твоите мъчения не могат да ни навредят! Твоята вреда е в земния живот. А щастието в отвъдния свят е вечно!”

Колко поучително е, че дори пред тези страшни мъчения, те вместо да се спасят от наказанията, в последния си дъх не показали слабост във вярата, а със загрижеността да предадат душите си като вярващи, се уповавали на Аллах:

رَبَّنَا أَفْرِغْ عَلَيْنَا صَبْرًا وَتَوَفَّنَا مُسْلِمِينَ

“...Господи наш, изпълни ни с търпение и прибери ни отдадени на Теб! ” (Сура ел-Араф /Стената/, 126)

Накрая с отсечените кръстом ръце и крака платиха цената на напътствието, с което бяха удостоени и се завърнаха при Аллах с честта да бъдат мъченици и праведници.

И неверниците, хората изкопали ямата (Асхаб-ъ Ухдуд споменати в Сура ел-Бурудж /Съзвездията/) приемали за престъпление вярата в Аллах и изгаряли вярващите в огнени ями. Въпреки мъченията тези предани раби не се отказаха от вярата си и в името на делото си платиха висока цена вървейки непоколебимо към смъртта. Защото онези, които истински се боят от Аллах, не се страхуват от нищо друго.

И Хабиб-и Неджар бе убит с камъни от жителите на селището (Асхаб-ъ Карие споменати в Сура Йа Син), заради вярата и праведността си. Но когато в последния дъх при затварянето на завесите на земния живот и отварянето на прозорците към отвъдния, му бяха показани божествените награди, с които ще бъде удостоен, съжалявайки народа си за нехайството му, изрече:

“...Ах, да знаеше моят народ!..” (Сура Йа Син, 26) Защото в замяна на това, че в земния живот бе убит с камъни, му бе дарено вечното щастие.

В първите години на xристиянството римляните, елините и идолопоклонниците се бяха съюзили и хвърляха вярващите на лъвовете по арените. Вярващите водеха борба не да останат живи сред лъвовете, а да спасят вярата си. Защото те изтърпяха това тежко мъчение и предпочетоха големите награди при Аллах...

Без съмнение всички тези достойни състояния са резултат от способността да се живее със съзнанието да бъдеш заедно с Аллах. От тази гледна точка да можеш да си заедно с Аллах е необходимост и най-великата степен за един раб.

Според преданието един проповедник (ваиз) разказвал за Съдния ден. Сред слушателите на проповедта бил и Шейх Шибли Хазретлери. Към края на речта си започнал да изброява надълго и нашироко въпросите, които Аллах ще задава в задгробния живот:

“Ще се пита – къде използва знанията си! Ще се пита къде похарчи имотите си! Ще се пита изпълняваше ли религиозните си задължения (ибадет)! Ще се пита внимаваше ли за позволеното и забраненото!... Това ще се пита; и онова ще се пита!... „

Това, че въпреки толкова подробности не се засяга същността на въпроса, накарало Шибли Хазретлери да се обърне към проповедника:

“Хей, ваиз ефенди! Аллах не задава толкова много въпроси. Той пита: О pаб Мой! Аз бях с теб, а ти с кого бе!...”

Тогава основното правило е да можеш да бъдеш заедно с Аллах и да не пропиляваш диханията си. Колко хубаво е описано това в тази мъдрост:

Разбрахме, че е похабен

всеки час без теб...

Като призив към това основно правило са и думите на Пророка (салляллаху алейхи ве селлем) към Ибн-и Омер (Аллах да е доволен от него):

“В този свят бъди като странник или пътник!...” (Бухари, Рикак, 3)

С тези чувства и Ибн-и Омер (Аллах да е доволен от него) винаги наставляваше:

“Когато дочакаш вечерта, не очаквай утрото, когато дочакаш утрото, не очаквай вечерта. Подготвяй се за болестта докато си здрав, и се готви за смъртта – докато си жив” (Бухари, Рикак, 3)

Тези думи описват живота като изливане на летен дъжд и ни насочват към истинския живот. В една от своите молитви Пророка (с.а.с.) изразява това по следния начин:

“О, Аллах! Истинският живот е само отвъдния живот.” (Бухари, Рикак, 1)

Тази истина е осъзната по най-хубавия начин от сподвижниците и техният живот е изпълнен с добродетелност, мъдрост и поуки:

Когато попада в плен на неверниците малко преди да бъде убит Хубейб - Аллах да е доволен от него - имаше едно единствено желание: да може с обич да поздрави Пророка (салляллаху алейхи ве селлем)... Погледна към небето с очи пълни с печал и се обърна към Аллах с думите:

“– О, Аллах! Тук няма никой, който да може да предаде поздрава ми на Пророка (с.а.в.). Ти му предай моя поздрав!

По същото време Пророкът (салляллаху алейхи ве селлем), който беше в Медине-и Мюневвере каза „ве алейхис-селям” в смисъл на “ И аз го поздравявам! „

Чувайки това сподвижниците на Пророка попитаха изумени:

“– Расулюллах! На чий поздрав отвърнахте?”

“– На поздрава на вашият брат Хубейб.

Освен това Пророкът (салляллаху алейхи ве селлем) бе описал Хазрети Хубейб като „вожда на мъчениците” и бе казал за него:

“Той ще бъде мой съсед в Рая!”

Един друг пример за тази обич и привързаност:

Към края на битката при Ухуд, Пророкът (с.а.в.) бе заповядал да се проверят убитите и ранените. Най-вече искаше да знае състоянието на един от сподвижниците си – Сад бин Реби, Аллах да е доволен от него.

За да разбере състоянието му Пророкът (салляллаху алейхи ве селлем) изпрати един от сподвижниците си на бойното поле. Колкото и да търсеше Сад, Аллах да е доволен от него, сподвижникът не можа да го открие, колкото и да викаше името му отговор не получи. Накрая с последна надежда викна към мястото където лежаха убитите и ранените:

 “–Хей Сад! Пророкът ме изпрати. Заповяда ми да го известя дали си сред живите или сред мъчениците.”

Тогава останал без сили да говори, изживявайки последните мигове от живота си и чул че Пророкът чака вест от него, Сад, Аллах да е доволен от него, изстенал с последни сили:

“– Аз вече съм сред мъртвите! “

Може би вече е виждал отвъдния свят...

Сподвижникът изтичал при Сад, Аллах да е доволен от него. Когато го открил, видял, че тялото му е надупчено като решето от саблени удари и го чул да прошепва следните страшни думи:

“– Аллах да ми е свидетел, ако докато сте живи не пазите Пророка от враговете и позволите да му се случи нещо, няма да има за вас извинение при Аллах!”

Произнесени като завещание към общността думите на Сад бин Реби, Аллах да е доволен от него, всъщност са били прощалните му думи в земния живот.

Следващата случка разказана от Хазрети Хузейфе, заслужава внимание, защото отразява възвишеният нрав и добродетелност на сподвижниците на Пророка (с.а.с.), проявени дори в последния им дъх:

Бяхме в битката при Йермук. Яростният сблъсък бе преминал, ранените от стрели и копия мюсюлмани умираха един по един паднали върху горещите пясъци. С неистови усилия станах и започнах да търся един от близките си. След лутане сред ранените, които изживяваха последните мигове от живота си, го открих. Но каква полза – той лежеше в локва кръв и едва успяваше да отговаря с очи. Показах му кожен мех с вода, който носех и го попитах дали иска вода. Очевидно искаше, устните му се бяха напукали от непоносимата жега, но нямаше сили да отговори. Сякаш описваше с очи страданието, което изпитваше.

Подадох към него меха с вода, когато измежду ранените се чу гласа на Икриме:

“–Вода! Вода! ... Моля ви, само една капка вода!...”

Щом чу този стон чичовият ми син - Харис, се отказа да пие и с очи ми направи знак да занеса водата на Икриме.

Затичах се сред лежащите върху палещите пясъци мъченици, стигнах до Икриме и му подадох меха с вода, когато се чу стенещият глас на Ияш:

“– Моля ви дайте ми малко вода! Капка вода в името на Аллах!.” Икриме отдръпна ръка от водата и направи знак да я занеса на Ияш. И той като Харис не отпи от нея. С меха в ръка минах сред мъчениците, когато стигнах до Ияш го чух да изрича последните си слова:

“– Господи! Никога не се поколебахме да пожертваме души по пътя на вярата. Не ни отказвай мъченическата степен. Опрости грешките ни!”

Видно бе, че Ияш вече отпиваше от „нектара на мъченичеството”. Видя водата, която му донесох, но нямаше вече време за това... Едва успя да произнесе келиме-и шехадет.

Веднага се върнах назад, тичайки стигнах до Икриме; подадох му меха с вода и какво да видя; и Икриме бе станал мъченик!

Казах си „да успея да стигна до Харис поне”. Затичах се към него. За съжаление и той бе предал дух в мъки върху огнените пясъци...

Колко жалко, че измежду трима мъченици, мехът остана пълен с вода.

Така Хузейфе, Аллах да е доволен от него, разказва за душевното си състояние в онзи драматичен момент:

“– В живота си съм се срещал с различни събития, но никое друго не ме е впечатлявало и разчувствало толкова много. Тази самоотверженост и състрадание (т.е. и последния си дъх отдадоха с достойнство и благодетелност, така както изживяха и живота си и се сбогуваха с него със съзнанието за айета „и умирайте само отдадени”) един към друг, без да имат никаква родствена връзка помежду си, остави дълбока следа в съзнанието ми като проява на голям героизъм във вярата...”

Аллах да дари всички нас с хубав завършек на последните ни дихания. Нека последният ни дъх в този преходен свят бъде първата глътка въздух от завръщането ни във вечността!..

Aмин!..